Колко са дълги всъщност 10 години….

Срещате се отново. Последно сте се виждали във вечерта на Бала, или пък сте се „мяркали“ някъде из улиците на „големия“ град и сте казвали срамежливо и (леко) сконфузно „Здравей!“, обръщайки гръб и подминавайки… всеки по пътя си. А всъщност искаш да кажеш на този човек толкова неща… Да му споделиш, че ти липсва… Може би не точно той/тя, конкретно. Липсва ти онова, „цялото“, ядрото на магията, наречена Гимназия… Може би…

Та, срещате се отново. След 10 години. Поздравяваш всички в специално създадения фотокът. Срещаш отново Своя клас, онзи, да, същия, съставен от онези, същите хора, с които си споделял своето време в Гимназията, ден след ден. Онези хора, с които си преживял едни от най-щурите и „такива-които-не-бива-да-се-назовават“ неща, за които си спомняш с усмивка. Говорите. Смеете се. Плачете. През главата ти преминава мисълта, че като че ли никога не сте спирали да бъдете в 8-ми, 10-ти или 12-ти клас. Пространствено-времевият континуум толкова се „размества“, че изведнъж 10 години ти се струват като миг, като премигване с очи, като махване с една ръка – секунда или частичка от секундата.

Ето го – моят клас! Радвам се да ви видя, приятели! Защото където и да сте и колкото и време да мине, вие ще сте се настанили „нахално-удобно“ – в ума ми и в сърцето ми – завинаги!